Като едно безгрижно айларипи, винаги съм бил оптимист, вярващ в хората, предимно вярващ в тяхната добра страна и поне базова интелигентност, която би позволила един естествен и нормален словесен контакт, когато това се наложи, без да ми се налага да се чувствам тъпо, сякаш водя монолог с протозоите.
Разбира се, оказва се, оптимизмът ми гранични с онази безкрайност, отвъд която, както споделят някои философи, Бог-ът е непознаваем или така да се каже, на разбираем език, съм тъпанарно наивен до инфантилност.
Защо? Защото като народ сме изключително дебилни, първични, нагли и лоши. Но аз продължавам да вярвам, че може и да не е така, демек – да съм инфантилно айларипи.