Понякога

Понякога, минавайки покрай столичната библиотека, Тя почти се “блъска” в мен, гола, нахална и млада. Озъртам се — нея я няма. Блъснал съм се в някоя друга със зелени очи и размазан от сълзите грим. Да не е само една? Макар че онези очи… не се забравят…
После ще се блъснеш в жена, която си е прехапала долната устна. Миг в асистолия и след него — болезнен реализъм — не, не, само Тя си прехапва устните по онзи начин. Ще сънуваш кошмари, ще се будиш рано сутрин.
Пренареждаш буквите в името на някоя друга, за да се получи Нейното и, о, чудо, получава се. А сега се моли да не го изречеш, защото ще те питат: “Коя е Тя?”. И когато те попитат, ще отвърнеш опиянен, като в мъгла: “Жената, която обичам”…
Сигурно някога пак ще те целуват с нахален език, страстно, до дъно и премала. Но с някаква плитка страст и не до това плитко дъно, до тази фалшива премала.
Умните глави казват, че всичко е в главата. Малки невропептиди, които човъркат, докато полудееш. Тогава какво е онова, което се събира на топка и стяга, между сърцето и стомаха?
В крайна сметка има само един начин да се отървеш от нея – да я издишаш с последния си дъх, секунди преди да умреш…